Българският избирател между няколко демокрации

На 12 май 2013 година (неделя) предстои България за пореден път да избира своите народни представители. Стигнахме и до последните часове преди деня за размисъл. Последна възможност да ви агитирам законно? Не съвсем... Дори обещавам, че няма да видите изписано името на нито една от регистрираните партии и коалиции за неделя. Което означава, че всичко написано може да си се движи свободно в пространството и утре, и вдругиден преди 19 часа, когато агенциите ще бълнат с първите предварителни резултати.

Този път избираме с около два месеца по-рано поради недоволството на едни, бунтът на едните и другите и моментното нежелание на трети да изиграят докрай иначе трудната политическа игра, която са започнали и уж спечелили преди време, и да се покрият за определено време от отговорност. През една безумна и безсмислена предизборна кампания станахме свидетели на какво ли не – от лозунги, които не докосват, а насаждат омраза сред обществото, през междупартийни и междукоалиционни нападки, та до политически скандали относно незаконни подслушвания. Всичко това беше изчислено и планирано добре до последната минута. Нищо ново. Партийни и коалиционни лидери, доказали своята кадърност само на себе си, с лекота отново похарчиха пари, за да изградят по изкуствен начин визията, за която може би те също мечтаят... Няма да се съмняваме и в последното!

Предстоят още едни избори, в които много български граждани просто няма да дадат своя глас, много от тях ще го продадат, а други няма да имат възможност да изразят мнение. Гласуването чрез писмо е тема табу за нашата държава, а на една голяма част от българските граждани извън пределите на България реално се отнема правото на глас и участието в уж демократични избори. Нали и без това гласовете, идващи от чужбина, не променяли кой знае колко, а една голяма част от тях идват от Турция. От 83 884 души, подали заявления за гласуване в чужбина, близо 64 хил. желаят да го направят именно от Южната ни съседка.

Дали политически неориентиран, дали твърде взискателен или просто некомпетентен, не се чувствам готов отговорно да застана зад един от кандидатите. Или не срещам такива, които да споделят моите виждания, или добрите и почтените са безизвестни. Сигурно има и трети случай – последните въобще не участват на избори... Или може би да, но заедно с другите! Повечето се стремят към нещо „модерно“ и „европейско“, без да си дават сметка, че именно тези стремежи продължават да играят лоша шега на обикновения гражданин, докато „горните“ се чувстват все по добре на върха. Нито еврото като единна валута за разплащане, нито свободното движение през границите на  разпадащ се кръг, нито звездичките в логото на дадена партия ми гарантират по-добър живот. Тук някъде обаче трябва да се почувствам виновен. Бягам от отговорност, не изпълнявам гражданския си „дълг“, оправдавам се с липсата на реална конкуренция на редовете на интегралната бюлетина. Драскай там за отбиване на номера... Или пък мога да стрелям с празна бюлетина – било знак на протест и недоволство, кандидатите щели да се почувстват наказани, ако и много други нерешени направят като мен... По-опитните сънародници са на мение, че след няколко гласувания и с напредване на възрастта се разбирало каква безсмислица всъщност са поредните избори.

Всъщност има и доста граждани (или хора от улицата, както ни наричат повечето политици), които не са напълно убедени в своята критика, както и в симпатиите си към дадена политическа сила. Имаме правото да не знаем какво точно би ни оправило, да се разпалваме в определени моменти, да харесваме някоя листа заради близък човек, известна личност или просто защото нямаме собствено менение и се ръководим от наши любимци. Но как е възможно? Партията, която отнесе недоволството ни, партията, която ни накара да се осъмним още повече в чистите идеи на всичко европейско на фона на българското и да използваме съдържанието в бензиновата туба не по предназначение, да събере отново най-голям процент от гласовете? Изискваме демократично общество. Но какво? Онова, в което всички са добре информирани и обединени само около една идея – най-добре нашата, която в много случаи е не само неясна, но и чужда – или такова, в което всеки си знае своето и не се притеснява от произтичащите последици за всички: „Искаш някой друг да избира вместо теб?!“ – реторичен въпрос с нотка на притеснение, отправен често към всички, останали вкъщи, и породено от предполагаема висока избирателна активност сред ромското население за сметка на българските решителност и желание.

До каква степен народовластието може да е общо дело? Полезно ли е народът да е единен относно вече провинилите се или няма смисъл да се учудваме на онези, които притежават устойчиви и непоклатими убеждения и така не променяли положението? Или всичко вече е изпробвано и изчерпано. Държим да се обединяваме около общи цели, а по този начин и в името на единен политически вкус, за да изпъдим заедно „лошите“? Или раздробяваме процентите още повече след поредния скандал, чрез който политиката отново доказва, че все пак успешно властва над властта на народа, над демокрацията? Защо до вчера се питахме как може със значимо предимство най-предпочитани да са печелившите от 2009 година, а днес вече очакваме минимална разлика между двамата първенци? Забравих, че нас май ни интересуваха най-вече монополите, а не непременно техните преки и не чак толкова поддръжници.

Знаем, че за демокрацията съществуват различни виждания. Швейцарската демокрация например си е друго нещо. Какво изкушение за всеки отчаян българин от политическата система в страната. Дори Конституцията на Швейцария предвижда възможност за глас народен. Реално погледнато, директно участие на гражданите на Швейцария в управлението обаче има само в общините и районите. Тук имащите право на глас редовно се срещат, за да решават принципи.

Преди време швейцарският философ, писател и музиколог Жан-Жак Русо се е опитал да защити теорията на идентичността, която гласи, че не волята на мнозинството трябва да намери израз в един закон, а общата, съвместната воля. Общото и съвместно искане било разпознаваемо и единодушно. То ставало ясно, щом добре информираните граждани дискутират своите виждания и след това стигнат до обща позиция. При този процес отделните егоистични интереси се оставяли на заден план, за да може да се наложат само онези, които целят общото благо. Така управляващите разпознават исканията и могат да бъдат натоварени с реализирането на законите.

От другата страна е позната теорията, която тук ще нарека „конкурентна“. Тя не произхожда от единодушната воля на народа, а одобрява разностранните интереси и разните заинтригувани страни, които винаги ще са налице, докато хората имат правото да се обединяват свободно. Този вид теория проявява разбиране към факта, че в големи по площ страни не могат постоянно да се организират гласувания и така народът не е в състояние да се управлява сам директно. Няколко независими партии проучват проблемите и предлагат на народа конкурентни решения. После идват избори, гражданите избират партия или член на партия и така пряко или непряко изпращат представители в Парламента.

Защо беше необходимо това разяснение? Ако то не отговаря на зададените по-горе въпроси, то поне обяснява защо те се задават точно тук. Освен това на базата на тези две теории са формирани различните видове демократични устройства.

И накрая все пак е редно да разкрия лични предпочитания. Отново ще ви разочаровам... В детски години се зароди единствената ми досега симпатия към партия. Партията днес е на път да се разпадне, не прави реклама, просто е регистрирана в ЦИК и няма издигнати кандидатски листи на местни нива. Бившите ѝ ръководители отдавна са наясно, че понятието „младежка партия“ звучи доста тромаво и предвещава неуспех в контекста на българската реалност. Някои членове се прехвърлиха в листите на други партии и коалиции, като не пропуснаха веднага да изразят негативизъм спрямо името, с което до този момент се свързваше именно тяхната политическа принадлежност. Други изразиха надежда, че бившите им съпартийци ще се обединят отново около общи идеи. А самата партия сметна за уместно да даде възможност на местните си структури да преценят сами дали да подкрепят други партии и коалиции като излъчат кандидати в общи листи или да призоват симпатизантите си да гласуват за определена листа по време на тези парламентарни избори.

Tsankov’s Blog пожелава мъдра събота и един по-добър избор в неделя! И не забравяйте: Колкото повече добри и почтени хора преминават в политиката, толкова по-голяма е възможността да остават все по-малко такива в цялото общество.


Още по темата: Обикновеният български гражданин преди избори